Вчера ме обхвана някакво романтично настроение посред зима. Реших, че имам нужда от свежа кръв в обкръжението си - в смисъл, да забия нещо ново. Без значение какво, стига да има пулс и да хвърля сянка. Първоначалният ми план беше да си счупя дясната ръка на едно - две места. Един вид, да се разделя с вечната любима по чисто технологични причини. Винаги съм бил на мнение, че преди да започнеш нова връзка, трябва да заровиш старата. По възможност в 3 сутринта, на 3 метра дълбочина, в Борисовата градина, ако е възможно под люлаков храст - заради красивите моменти в миналото. Но да не се отплесвам...
Въпреки красивият замисъл планът се провали, по чисто физиологични причини. Ще поясня: дясната ми ръка се оказа с доста по-бърз рефлекс от лявата. Бях намерил подходящ 5 килограмов чук. Сложих дясната ръка на масата, внимателно, за да не я подплаша, взех чука в лявата и нанесох светкавичен удар.
Масата изтрещя, разхвърчаха се трески и парчета дъбов фурнир – бях уцелил. За съжаление, гадината мръсна /дясната ми ръка/ невероятно бързо се беше измъкнала, миг преди удара, и сега трепереше скрита зад гърба ми.
Реших, че в случая е нужна малко хитрост. На лявата си ръка обясних, че ако ме провали още веднъж, ще дам чука на дясната. Сложих си на лицето одухотворената и замечтана физиономия на йезуитски свещенник-мисионер, току що ритуално изнасилен от индианско племе.
Обясних на дясната, че няма нищо страшно и го правя и за двама ни и много я обичам, и трябва да ми вярва. Накрая я убедих да се положи на остатъците от масата. Лявата реагира мълниеносно. Рязък замах с чука, трески, дъбов фурнир и дясната ми ръка трепереща но невредима, се опитва панически да се завре в гъза ми на скришно.
Извадих я. Започнах всичко отначало – още два часа мъки. Накрая съседите извикали полиция, заради трясъците и сипещата се от тавана мазилка. Казах на полицаите, че правя ремонт, което обясняваше трясъците и чука в лявата ми ръка. Ремонта не даваше обяснение, защо дясната ми ръка е завряна отзад до лакътя и трепери, но те някак си и не ме попитаха.
Реших че ми трябва друг план, за набавяне на нежно същество от женски пол, с цел сексуални ласки... Аз съм цар на плановете. Аз съм човека с план – както се казва. Без план даже в носа си не почвам да ровичкам. Осъзнах, че предишния е бил доста комплициран – трябваше ми нещо по-просто, за изпълнение и далеч по-ефективно.
Първо – мястото. Реших, че басейна на Спартак е изключително подходящ за целта. Привечер, там се събираха да плуват голямо количество същества от женски пол, със заветната цел да променят личното си водоизместване, преди началото на летния сезон и монокините. Второ – имах нужда от план за свалката. Нещо просто, ненатрапчиво, лесно изпълнимо и в унисон с нежната ми душевност. Мозъка ми заработи – след половин час бях готов. Усмивка на облекчение се изписа на лицето ми – нямаше начин да не успея!
Промъкнах се в комплекса през един от прозорците, оставен отворен, за да компенсира старческата немощ на вентилационната система. Бях облечен само в черни бански и черни гумени ботуши до колената. Останалата част от мен беше тъмно морава, защото аз така си и излязох от нас, а навън е зима. Разбирате ли – любовта изизква жертви, а аз живея на един час от комлекса.
Със себе си носех двайсет литрова тубичка с бензин А 98, пълна догоре. Е, не съвсем догоре, тъй като по пътя си пийнах малко. За сгряване и по – голяма скорост на движение /щом помага при колите, помага и при мен/. Освен това, носех брезентови ръкавици за заваряване, електрожен, двайсет метров удължител, транспортир, кутийка кибрит и презерватив с едър грайфер/заради зимните условия, предполагам/.
Време беше да приведа в изпълнение плана си. Към мен вече се приближаваше спасителката, подведена от странния ми вид. Бях го предвидил– не ми трябваха служебни лица, които да задушат още в зародиш, поривите на нежното ми сърце.
Съществото се приближаваше към мен изглеждайки, все едно Витоша е тръгнала нанякъде. Огромните гърди свидетелстваха, че лицето е от женски пол, но всичко останало – черните мустаци, черти достойни за професионален боксьор от ямайски произход и краката с форма на носещи греди, говореха точно обратното. Приличаше на българска състезателка по хвърляне на чук, отпреди да въведат хормоналните тестове.
Обясних със сияйна усмивка, че съм от поддръжката и я помоллих да задържи кабелите на електрожена. Винаги съм знаел, че плувкините не са особено умни. Гледаше ме с невярващ поглед как развивам удължителя и търся контакт, горе в кабината на коментаторите. До края не пусна кабелите на електрожена – мъжко момиче.
Върнах се долу, наблюдавайки с умиление спасителката, която танцуваше нещо средно между буги-буги и ситна копаница, с отмятане на главата и хайдушки подвиквания. Всички около басейна, вече усърдно я имитираха. Разбирате ли, всичко беше мокро, от електрожена, през хормоналното недоразумение до пода протичаше ток, а всички бяха боси. Освен мен разбира се, аз си бях с гумените ботуши, родно производство на ТПК-Първомай.
Сега вече започнах да изливам бензина в басеина. Появи се приятно синьо петно във водата, което се рзширяваше и отделяше изспарения. На едната пейка беше оставен касетофон. Реших че е някак си нелепо, хората около басеина да се гърчат в тишина, раздирана само от подвикванията на спасителката. Намерих подходяща станция и из басеина се разнесе гласа на Елена Папаризу. Най им пасваше на движенията.
Атмосферата започна да става купонджийска – аз съм царя на купоните. Известно време усилвах и намалявах електрожена, за да ги държа в такт с музиката, но после ми писна. Оставих танцуващите и насочих вниманието си към тези в басеина. По- умните се опитваха да излязат от водата и моментално се включваха към групата на танцуващите, останалите гледаха с ужас и недоверие.
Вече бях набелязал обекта на въжделенията си. Беше в отсрещния край на басеина и имаше тяло, което можеше да накара и футболен коментатор, да запелтечи неконролируемо. Всичко вече се беше изпълнило с бензинови изпарения.
Показах кибрита на далдисващите в басеина. Обясних им, че ако не слушкат, ще драсна клечката и ще ги командировам на геостационарна орбита, както са си по бански. Слушкаха, разбира се. Казах на всеки, в кой край на басеина да застане, използвайки за изчисленията си транспортира.
Моята бъдеща любима, след внимателни изчисления, оставих сама в най-далечния ъгъл на басеина. Гледайки я влюбено и някак закачливо си сложих презерватива. Не можех да плувам, за да отида при нея, а ако я накарах да излезе, щеше да се включи към феновете на Елена Папаризу около басеина.
Време беше. Сложих си ръкавиците за заваряване, изпих последния бензин/сега ми беше нужна бързина/, хвърлих гояща клечка към басеина и подкрепен от 98-те октана в кръвта си, спринтирах към голямата отсрещна стена на комплекса. Планът ми беше безкрайно прост.
Взривът изхвърли съдържимото от басеина. По-голямата част от натрапниците излетяха към сектора със седалките, точно както бях изчислил – те не ми трябваха. Да се настаняват по седалките и да е ме занимават. Е, те по-скоро изпопадаха, като гнили джанки, но не мога да мисля за всички, нали?
Моята любима полетя право към мен. Всичко бях изчислил префектно. Следих теакторията й с поглед. Щеше да се удари в стената на около десет метра над главата ми и после още гореща от взрива/ахаа ръкавиците за заваряване/, да падне в чакащите я долу нежни ръце.
Едно нещо само не бях предвидил- стената беше стъклена. Красивата ракета на моето сърце удари стената, точно където бях изчислил, но я проби и продължи с около 240 км/ч.
Със сълзи на очи наблюдавах, как мечтата на сърцето ми, се отдалечава в посока към Емил Марков оставяйки красива диря от ефирен, черен дим. Реших, че след 500 метровия полет, моята любима няма да е лицеприятна гледка и няма смисъл да я преследвам.
Започнаха да се чуват сирените на пожарната и полицията. Време беше да потъна в ноща. Съдбата отново ми беше изиграла лоша шега. Отново с безкрайната си власт и високомерност, бе решила, че трябва да съм сам, за пореден път отнемайки надеждата в крехкото ми сърце.
Не изключих електрожена. Нека поне танцуващите се забавляват, под погледите на тези, разпускащи в сранни пози, по и около сектора със седалките. Нека поне те бъдат щастливи...какво друго ми оставаше, освен това да правя добро. Сега когато нямах нищо. лачейки потънах в нощта, озаряван от пламъците в басейна и тресящите се сенки на меломаните около него...
source Internet!
Няма коментари:
Публикуване на коментар